Да наложиш мир и хармония на човечеството не е лесна работа – дори за чуждогалактическа форма на интелигентност, която изолира затънтеното градче Милвил от проблемния свят наоколо с невидима сферична бариера в романа. Тази година се навършват 50 години от издаването на емблематичния (и за Саймък, и за света) роман и 40 години от неговото публикуване на български, но мирът и хармонията изглеждат все така далеч от човечеството – и то не заради галактически бариери, а заради границите в самите нас... ОТКЪСПредишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.– Извинявай, Брад – каза той. – Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек."Както става в живота", помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник – монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. "Но какво ли става с другите? – попитах се. – Останалите от нашата училищна компания – как ли вървят техните работи?"Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да ѝ помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.– Ед – попитах аз, – пише ли ти някое от момчетата?– Не – каза Ед, – нямам дори представа къде са.– Помниш ли кльощавия Остин? И Марти Хол, и Алф... Как му беше презимето?– Питърсън – подсказа ми Ед.– Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.– Какво смяташ да правиш сега? – попита той.– Затварям кантората – отговорих. – Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилъби от банката е много обезпокоен.– Защо не продължиш работата вкъщи...– Ед – прекъснах го, – аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияндето. Той подпираше стената на кръчмата "Веселата бърлога" в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.Изключването на телефона ми от Ед Адлър беше за мен именно онова нещо, което не можех да избегна.Стоях на тротоара, гледах към улицата и чувствах омраза към града – не към хората, които живееха в него, а към самия град, към тази нищо и никаква точица на географската карта.Това безкрайно прашно, нахално и самодоволно градче сякаш ми се надсмиваше и аз разбрах колко съм сгрешил, като не го напуснах навремето, когато имах възможност да го сторя. Бях се опитал да живея в Милвил заради обичта си към него. Какъв глупак съм бил! Много добре ми беше известно това, което знаеха и моите приятели – онези, които бяха заминали, – но си бях затворил очите пред фактите: в Милвил няма нищо, заради което да си заслужава да остане човек. Милвил е стар град и той умира, както умира всичко старо. Новите, удобни и бързи пътища, които откарваха купувачите към по-богатите магазини, задушаваха Милвил; той умираше с упадъка на земеделието в околността, умираше заедно с малките, изоставени стопанства, пръснати по склоновете на хълмовете, които вече не бяха в състояние да изхранват цяло семейство. Макар и беден, Милвил беше запазил достойнството си и дори някакъв старомоден чар, но той умираше въпреки всичко, въпреки нежния аромат на лавандула и безупречните си маниери.Завих по улицата, далеч от прашния търговски квартал, към малката рекичка, която течеше покрай източната част на града. Открих старата пътека, лъкатушеща под дърветата, и тръгнах по нея; в лятното затишие се чуваше как водата тихо ромоли между речните камъчета и обраслите с трева брегове. И както си вървях, в мен нахлуха спомени от миналите, полузабравени години. Ето там, точно пред мен, беше вирът, където ходехме да плуваме, а по-надолу в плитчините обичах да ловя дребна риба с мрежа.Материалът е поместен в: http://www.mymir.bg/categories/литера...
This sci-fi novel was published in 1965, but the description of the sleepy town of Millville, New Jersey, and the characters that populate it makes it feel as if the story was set further back in the 40s. The plot is simple. Alien intelligence has put an invisible barrier around the town and no animals or humans can leave or enter.I liked the slow almost rambling way the story unfolds peppered with descriptions of the surrounding countryside and different characters populating this small town. Even the alien intelligence manifests in a gentle, non-aggressive way; but I was aware of an underlying menace pervading the book and although the protagonist believes the aliens are intent on imposing harmony and cooperation, I wasn’t so sure. Nor am I sure whether my reaction is the one Symak intentionally wanted to provoke in his readers.Symak touches on a range of ideas like the value of paper money, different Earths and different times, genetically modified crops, the danger of the military and, of course, fear of the aliens, which I found very interesting. But since he didn’t follow through and the ending was very abrupt, I was left at the end with a deep sense of unfulfillment.
What do You think about All Flesh Is Grass (1985)?
Sembra un mattino come tutti gli altri, nella tranquilla cittadina di Millville, le strade sono quasi deserte, e l'autostrada è silenziosa. Eppure qualcosa sta per cambiare per sempre la vita nella cittadina e nel resto del mondo. Senza alcun preavviso, una barriera invisibile viene eretta intorno al villaggio... una barriera che non lascia passare nulla e nessuno, scaturita dal nulla, fatta di nulla. C'è forse qualche collegamento tra questa sconvolgente sorpresa e tante piccole cose strane che facevano già parte della vita di Millville? A esempio le aiuole di splendidi fiori purpurei che sono comparsi da alcuni anni e che lentamente hanno invaso i giardini, o l'esistenza di apparecchi telefonici senza fili che non fanno parte della rete cittadina, o la scomparsa di un ragazzo che amava le piante e che si è dissolto nel nulla senza lasciare traccia? Gradualmente si forma una nuova strada per una Terra parallela fatta d'immense distese di fiori dalle corolle purpuree, e alla minaccia che, di fronte alla più sorprendente e gentile delle invasioni, le armi nucleari per tanto tempo temute scatenino l'inferno nelle quiete vie del villaggio.
—Matteo Pellegrini
...Така започва тази странна история, авторът поставя героите си в странна ситуация, ще съумеем ли хората да видим голямата картина, ще успеем ли да вземем правилните решения, когато се изправим пред извънредна ситуация и нямаме време за губене. Стигнали ли сме онзи етап когато можем да растем и да се развиваме вместо да унищожаваме и рушим, надраснали ли сме детството в което продължаваме да си „играем“ на война. Въпросите, които поставя Саймък са много и от способността ни да отговорим зависи бъдещето ни като вид...https://knijensviat.wordpress.com/201...
—Vania Cherveniashka
En conjunto, me ha resultado un tanto decepcionante, y de ahí las dos estrellas que en realidad son 2 y media. De hecho, pensé que le daría tres... porque la cosa empezó con nivel de cuatro, pero... ¿Alguien me sigue?Digamos que esta historia, de la que sin duda "La Cúpula" de Stephen King bebe en gran medida, tiene un inicio que atrapa, muy a lo Wyndham; pero a partir de la mitad de la novela la trama da un giro hacia lo filosófico, bastante en la línea de Robert J. Sawyer... y el final, por más que resulta simple y elegante, no está a la altura de las expectativas creadas en primera instancia.En resumen, tiene encanto y sin duda entra dentro de los llamados clásicos de la ciencia ficción, pero repito que me ha decepcionado en su conjunto.
—Estibaliz79
